Прочетен: 1561 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 14.05.2011 09:14
Паважът трака,обгърнал се от суета,
високи сгради и смесен мирис
на застояла самота.
Уверено се движа някак,
усмихвам се от сутринта.
И миг...................,
пред мен дете стои и чака
в очите мъничка сълза.
-Какво ти е приятел?
Въпроса глупаво май прозвуча.
Очите ме поглеждат-
трясък-саксия падна с цветя.
-Обичате ли котете ,госпожо?
А аз съм онемяла след това.
-Обичам -казвам-но защо си тъжен?
-Ами котенцето ми умря.
Присядам на паважа мокър,до мен
детенцето седи,по всичко си личи
че проси,че няма дом -дори мечти.
Единствено приятел имал,
коте със зеленикави очи,
и тоз приятел в надежда се
превърнал, в по добри за него дни.
Детето става от паважа,
ръчичка ми подава пак.
-Госпожо ,дъжд вали,гримът ви се размазва
и роклята ви става на петна.
Е,да вали,прогонвам суетата,
надигам се отново аз,
поемам ръчичката му сред талпата.
Надежда нова ще намеря аз ,за
себе си и за детето малко,
поглеждам другите лица,
забързани и жалки,затвори ли
се в самота.
А да помогнем -не е никак трудно.
За да оцелеем не ни е нужна суета.
Една усмивка,
късче от надежда,
една ръка и малко добрина.